Здравейте! Аз съм едно момче на 9 години, което има много големи очаквания към живота. Какво са децата? Те са едни непораснали възрастни. Порасналите възрастни не разбират това. Те не очакват от детето да се наслади на аромата на една разцъфнала под техните грижи пъпка. Те очакват от детето да бъде една машина, която да изпълнява техните нареждания. И ако това не се случва, те правят всичко възможно да я ремонтират.

Моята майка се стреми да усеща аромата на разцъфващата пъпка. Но не винаги успява. Пречи й страха, че някой ще я стъпче. Аз й казах:” Децата са като огъня. Те могат да те стоплят, но могат да направят и пожар”. Халил Джубран е успял да се стопли от този огън. Това, което е написал той, искам да кажа и аз:

„Вашите деца, не са ваши чеда.
Те са синове и дъщери на копнежа на живота за живот.
Те идват чрез вас, но не са из вас.
И макар да живеят с вас, те не ви принадлежат.
Вие можете да им дадете любовта си,
но не и мислите си,
защото те имат свои мисли.
Можете да дадете подслон на телата им,
но не и на душите им,
защото душите им обитават къщата на бъдното,
в която вие не можете да влезете дори насън.
Вие можете да се стремите към тях,
но не се опитвайте да ги направите като себе си,
защото животът не се връща назад
и не остава такъв, какъвто е бил вчера….."